Жена

жена Вали. И площада е празен и тих. И света е празен и тих. Една млада жена стои в дъжда и прегръща. Но всички селски ергени, герои и бабаити са се изпокрили на сушина. И жената прегръща дъжда. Инак всеки иска да бъде неин мъж. Или по скоро тя да бъде негова жена и да лежи в обятията му. Но завалява дъжд от тежки капки. И ергените побягват, за да не настинат или да не се минат.

И когато после жената се стапя в пелената от ядове, те, ергените, я хулят. Защото това, дето не си защитил, то не съществува. Светът се появява от нежността и жертвата. А жената се стапя в пелената от дъжд и от силуета и остава само спомен. И тя пак прегръща, но само дъжда отвръща на прегръдката и. И в жегата след дъжда, на площада спира една писана каруца, яки коне поглеждат приятелски. И слиза от каруцата същата жена.

Вече не вали, вече всеки е герой с пищови на пояса. И е готов да прегърне и открадне жената. Но заедно с нея слизат дечица, мъжът й и даже куче. Огромно и зло куче с усмивка. Слиза дракус във вид на стомна и мята на една паралия една шарена покривка. И жената принася вечеря. И ергените, дето се бяха изпокрили в дъжда, се сбират, за да утрепят мъжа на жената и да ядат на паралията. Но който е бягал от лих дъждец, мокър му е силяха и барута му е мокър и кремъка му е вече тъп.

А жената присяда и вечерят с нейния мъж. И се качват в писаната каруца и се щастливи. А бабаитите завиждат и проклинат. И се хвалят, защото, ако те бяха на мястото на мъжа, то каква история щеше да е, целия свят да разказва, пак недоразказана щеше да е. А в каруцата тихо свети една газена лампа и никой нищо не разбира.

И отново завалява едни пролетен дъжд. И в пелената му се скрива и паралията и стадата и само звука на чанове тича и чуква по нослетата децата от селото на страхливите герои. После и той се стапя в пелената на небесната вода.

И в кръчмата ергените разказват какъв боклук е тази жена и как те не биха и сопол хвърлили по фустана и. И колко добре е станало, че са я прогонили, защото те са герои и бабаити и няма да се хабят за една самодива. Свободата е самодива. И който иска да седне в обятията и трябва да знае, че това дето не си защитавал, то е дял не твой. И светът се създава от милост и нежност, но се защитава, за да бъде нечий. А свободата иска да бъде нечия, да прегръща и да постели шарена кърпа на паралия в средата на света и после да лежи в обятията на своя мъж. Ако се намери такъв.

Автор: Иван Луджов

Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на: 

https://www.facebook.com/psihika.spisanie/

Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК

Scroll to Top