Тъкмо бях завършила психология и изобщо не предполагах, че може да има такива училища- в които агресията е не изключение, а някакво адско ежедневие. Училището беше в краен квартал. Учениците се мразеха, а опитите на възрастните да ги укротят, не завършваха с успех. Дори имаше случай, в който ученици бяха набили охраната, при опит да ги разтървава.
Така че още от първия ми ден там, реших, че с тази детска агресия така хич изобщо и няма да се разберем да продължава да се вихри. Само че като да беше се изчерпал вече репертоарът от действия- с децата беше говорено от психолога преди мен, охрана, учители, родители, дори от директора.
И… Ами сещате се- нищо. Но тези ученици просто още не знаеха с кого им предстои да си имат работа. Някои от тези деца, се оказа, че си позволяват да идват с ножове на училище и това беше принудило охраната да действа стриктно преди да влязат деца в училището. Случвало се е да съдействам при този процес.
Агресията беше много ескалирала. Затова започнах редовни обиколки на училището, докато не се убедих, че не е останал абсолютно нито един ученик, който да не е разбрал, че училището се е сдобило с нов психолог – и това съм аз. А на стъпка 2 се запознах по-подробно с учителката по физическо. И така открих точно каквото ми трябваше- опция за тенис на маса. Масата за тенис- в коридора пред физкултурния салон, много удобно.
С охраната си направихме договорка- бият се, карат се ученици – да вика и мен. Започвах с това, че съвсем умишлено цялата групичка сърдити деца обикаляме етажите по училището, за да се поуспокоят, докато ходят.
Така, заобиколно, се понасяхме към кабинета ми, където да се изпоскарат, но вече под мой контрол, за да се уверя, че няма пострадали, изслушват се, не се бият и като видят и сами, че спорят за глупости, накрая и да са се сдобрили. За финал- тенис на маса, докато съвсем забравят кой какво и защо не понасял и какво не харесвал у другите. По този начин се създадоха нови и стабилни приятелства, вместо заклети врагове.
Скоро тази моя система на справяне с агресията в училището започна да дава резултат. Вика ме охраната по спешност, защото ученици се карат, а на лицата на тези деца започнах да виждам как само при вида ми дето идвам, се изписва облекчение, защото те знаят какво ще последва. Ще пообиколят училището, ще се разберат под надзор, а после – тенис на маса.
Постепенно охраната спря да ме вика за каращи се ученици. А тенис масата стана доста популярна и нямаше междучасие, в което купища ученици да не я наобикалят.
Накрая, в една слънчева и хубава сутрин преди да са започнали часовете и преди да влезе в сградата на училището, едно момче ме доближи с думите:
– Госпожо, зная, че се сърдите с охраната и не давате да идваме с ножове на училище и ни ги събирате. Ето ви моя нож, сам го предавам. Аз повече няма да нося нож на училище. Нямам нужда.
А друго дете пак някъде в този период, в междучасието, се приближи към мен и ми каза:
– Госпожо, аз казах на мама, че искам да ме запише да идвам при Вас, защото съм наистина много избухлив, а пък не искам повече заради това да се карам с никой. Тя първо не ми разреши. Но после говорила с нейни приятелки от квартала, те й разказали за вас и тя размисли. Ще дойде да говорите.
Винаги съм се стремяла да не съм психолог, който придобива своя опит само в кабинета на бюрото си. Бюрата и кабинетите са хубаво нещо, така е, но мощта на истинската психология се разгръща често пъти по доста нетрадиционен начин – вън от кабинета.
Автор: психолог Людмила Боянова
За консултация по имейл с психолог Боянова: КЛИК
снимка: pixabay.com
Последвайте психолог Людмила Боянова във Facebook на:
