По улицата върви един чайник, прекипял. Бърза за работа. Или стадо канчета, тенекиени, подтичват и се блъскат едно в друго. Дрънкат кухи и много сварени приказки. Ножове и вилици често виждам, остри и злобни. Хващам някое и го изкривявам, затъпявам и става на шпакла.
Някога седях на брега на една река. Вярвах на философи. А когато човек седне на брега на реката и чака нещо да се случи, то не се случва. Защото реката не мечтае някой да седи на брега и. Реките са млади невести, искат да ги премине човек, да си играе с водата, да извади от дълбокото камък и да го изнесе на връх планината. Малко хора се питат какво иска реката, пътят или поне камъка, дето носят през целия си живот.
Аз тогава вярвах на философи и седях на брега. А бродовете и дълбоките вирове се видят, когато се изправи човек на нозете си, опаше се с пояс и тръгне по опашката на лисицата.
Беше пролет и едни цветя взеха да никнат на мястото, дето седях. И ме избутаха да се изправя. И видях и бродове и дълбоки места за плуване. И продължавах да вярвам на философи, но се бухнах в хладната вода. И камък взех, да се давя, а той се оказа коркова тапа.
Играех с водата, с лисиците и с горския свят. И досега не ми се отдава да порасна. Пиех от тази вода и сетих вкус. И до сега жаден за този вкус ходя. И се потапях, страха си бях оставил на брега, ненужна дрешка. И спасявах от удавяне камъни, те все коркови тапи ставаха.
И вече не вярвам нито на философи, нито на физици. На поетите вярвам, но то е друго. А на брега стояха чайници и си мислеха, че съм им враг, защото вярваха на философите древни. И до сега са си там. Чакат.
И когато от дълбокото извадих едни бои, седнах на брега на реката. Изсъхнах, огънах един кухненски нож за шпакла и взех да мажа. И си нарисувах свят, луна и лисица скрита в луната.
И сега, като влезе някой прекипял чайник, не сядам да чакам. В опашката на лисицата има скрита палитра за замазване, нож за изстъргване и ферниз за фиксиране. Лисицата чете през рамото ми и се усмихва. Защото стомната с жива вода е скрита във всеки, но повечето чакат трупа на врага да мине по реката.
Настъпете лисичата опашката и трупа на врага ви ще ви съпровожда като близък приятел чак до вратите на чертога на змея.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
