Бях прочела записките на вече напусналия психолог преди мен, който явно не е имал нужния опит да се справи с предизвикателствата, но исках да обсъдя нуждите на детето и с майката. Винаги така правех. Родителите знаят нуждите на децата си и особено, ако са със специфични заболявания, както беше в случая- невербален аутизъм. Хората с невербален аутизъм е особеност, че не говорят.
Майката влезе в кабинета ми заедно със своето дете, което беше запазило лоши спомени от този кабинет. То беше ревало при срещите си с предишния психолог, та май и затова майката беше притеснена, макар и не само. Това е разбираемо. Всяка майка иска най-доброто за своето дете, а тази жена очевидно се стараеше много. Тя започна направо:
– Аз, преди да започнем, искам да Ви предупредя за нещо. Детето ми ходи постоянно с тези слушалки на ушите, но те не са, за да слуша музика с тях. Моля Ви да не ги сваляте.
– Защото са антифони. Без тях шумът от света би нахлул и това не е с никак добър краен резултат в неговия случай. Знам от какво детето Ви има нужда. Не се притеснявайте.
Лицето на жената се озари от изненада. Няколко секунди ме гледаше учудена, а след това облекчена, започна да споделя:
– Най-накрая някой, който разбира! А толкова съм патила с това, обвиняват го, че слуша музика и било неуважително да стои постоянно с антифоните, искат да ги свали и дори посягат насила да ги махнат! И не е само това. Аз имам финансовата възможност и съм му осигурила с него да работят специалисти и извън училище. Госпожо, детето ми с тези специалисти показва много по-добри резултати, решава задачи, пише, а като дойде в училището и всичко се срива… Направо не знам. Стигнах до там, че плащам на придружител да стои непрекъснато с детето ми в училище, за да съм сигурна, че нещата се случват по правилния начин.
Поговорихме още. Когато с детето се работи и от други специалисти, вземам контактите им. Ще се чуя и с тях, за да се координира работата.
А после майката, успокоена и удовлетворена от срещата ни, излезе от кабинета ми. С мен остана само момченцето. С големи антифони върху ушите и уплашен поглед. Не му казах нито дума. Той нямаше нужда от казване. Шумът му е враг. А речта е шум. Затова- без звук.
С жестове му показах отново кабинета. Показах му какви образователни игри има, показах му рисунките на другите деца, а също и къде стоят моливите, флумастрите и листата за рисуване. Показах с жест, че градим място на тишина и на доверие. Място без нито един звук, дори от реч. Специално за него.
Извадих таблет, поставен на беззвучен режим, за да си пишем, който оставих пред нас, да е на разположение. Детето разбра и се усмихна. После бавно вдигна ръце към главата си и сам, по свое си решение, без аз да съм искала това от него, си свали антифона.
И консултацията започна…
Автор: психолог Людмила Боянова
снимка: pixabay.com
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
