И се порязвах в желанието си да копирам с разума си. И ме шиеха. Много шевове и много белези останаха по тялото от времето на опитите за копиране. А то било просто, като игра на криеница, това дето е мое, е скрито. Това дето е видно, то не е мое. И докато ме шиеха разбрах, че има хиляда начина да видиш и само един да гледаш. И престанах да гледам, даже си избодох очите. И видях как след колите завили в погрешна посока въздуха се двоуми на къде да тръгне. Как от злобата се правят пластики и как от солта яденето добива вкус.
И като отидох отново в галерията, помолих да целуна картината. Защото истинската картина, като я целунеш, ще ти удари два шамара, другото е за гледане. И ме изгониха, много ме гониха. И от тогава все някой ме гони. И се спрях, обърнах се и видях, че ме е гонило едно листо с форма на сърце носено от вятъра. И повече никога не молех за правото да целуна картината. Прекрачвах въжетата и я целувах, и много шамари отнесох, но все от охраната.
В галериите копия висяха. Мъртви копия на мъртва реалност. И много стари думи намерих в кошчетата, вкусни думи. А в книгите лексеми копирани висяха, и тях ги целувах, но и те не ми се дърпаха. И се отчаях, помислих че и аз съм копие, много индиго беше произведено, та не се знаеше кой кого е копирал. И седнах на една пейка в един парк, в един град, в един свят на копирани чувства. И листото ми хвана ръката, удари ми два шамара и ми рече, че ако искам оригинал, то да се завирам в талаша и да не се правя на ощипан. И се заврях, до уши и над ушите.
И от сметището в мен се явиха оригинали, моите думи, моите демони, моите мечти. Мръсни, бедни, осакатени и чувстващи. Видени, защото им отнех обема, леки, защото им отнех его, страстни, защото им отнех разума. Махнах това, дето всеки би гледал и оставих това, дето само малцина ще видят. И вече мога да си купя индиго, ама не ми трябва. И вплитам листото в своите работи, да ги държи. И говоря с вкусните думи, нищо че не разбират човечетата. И продължават да ме гонят, само като ме видят и ме подгонват, триста диви зли демона, но то е, за да си говорим. За да обменим виждане и чувстване. И доказателствата за противното са противни, виждането не е като гледането и болката е единственото доказателство за дефицит на индиго.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
