Посветена е огромна специална литература на връзката между сексуалната ориентация и типовете личност. Напълно разбираемо е, че такова съществено обстоятелство като типа сексуална ориентация се отразява върху самосъзнанието, върху Аз-образа и социалното поведение. Въпросът е дали съществува някаква стабилна корелация на чертите или за причинна зависимост?
И дали подобна корелация или причинна връзка ще бъде иманентна, проявяваща се навсякъде и във всичко. Или тя зависи от конкретните условия на средата?
По отношение на хетеросексуалността самият въпрос за общите качества на личността очевидно е нелеп. Би могло да се говори какви психични черти благоприятстват едни или други специфични черти на сексуалното поведение, и толкова.
Обаче точно такова е положението и с хомосексуалността.
Свикнали сме да разсъждаваме другояче само поради това, че тази категория е маркирана, нещо повече – стигматизирана.
Понятието „личност на хомосексуалния” или „хомосексуална личност” не предизвиква интуитивен протест само поради това, че е родено в психиатричната клиника. И подобно на понятията „невротична личност” се асоциира с изразени невротични или психиатрични прояви.
Днес психиатрите отлично разбират, че като се остави настрана ендогенната симптоматика, личността и социалното поведение на болния зависят освен от всичко друго, но и от това как се отнасят към него обкръжаващите. Без да се има предвид този фактор, не може да има нито профилактика, нито успешна психотерапия.
Хомосексуалност
С хомосексуалността е още по-сложно. От гледна точка на научната психология, да се говори за качества на личността, която по никакъв начин не са фокусирани, е безсмислено. Същевременно нито едни от съвременните психологическите тестове не дава възможност да се различат хомосексуалните мъже и жени от хетеросексуалните. Това ни кара да мислим, че различията в сексуалната ориентация са повече или по-малко автономни от останалите психически качества.
Американският психиатър Ървинг Бибър и сътрудници съпоставят жизнения път и личностните качества на 106 хомосексуални мъже, намиращи се на психоаналитично лечение, с контролна група от 100 хетеросексуални пациенти и намират между тях съществени различия.
Така например 63% от хомосексуалните и само 39% от ИЛ (изследваните лица) от контролната група съобщават, че са били любимци на своите майки. 65% от хомосексуалните казват, че майките им от своя страна не са искали да бъдат в центъра на вниманието на синовете си. В контролната група е така у 36%.
Само 18% от хомосексуалните казват, че майките им са поощрявали у тях маскулинни нагласи и занимания (в контролната група – 47%). 66% от хомосексуалните и 48% от ИЛ в контролната група отбелязват пуританския характер на майките си.
Майките на хомосексуалните по-често са се намесвали в техния сексуален живот. Много от хомосексуалните са се чувствали отблъснати от бащите си, в семейните разправии майките обикновено са се солидаризирали със синовете си против бащите. Хомосексуалните са прекарвали по-малко време в обществото на бащите си.
Сексуална информация те са получавали главно от майките си. 17% от хомосексуалната група са имали в детството си хомосексуални контакти с братя или връстници (в контролната група – 3%).
Личностни особености
се наблюдават и в извън сексуалната сфера. Три четвърти от изследваните хомосексуални са се страхували в детството си от телесни травми. 80% са избягвали съревнователни игри и ситуации. 90% са избягвали сбиванията, две трети са се чувствали самотни и т.н.
Тези наблюдения могат да се обяснят не само с термините на психоанализата, но и с понятията на ролевата теория, която свързва появата на хомосексуалността с трудностите в усвояването на адекватна полова роля от детето.
Това, че мнозина хомосексуални мъже са изпитвали в детството си дефицит на мъжко влияние, имали са лоши отношения с бащите си, констатират и други изследователи като Р. Евънс. Освен обаче общата ненадеждност на ретроспективните самоотчети, сходството на жизнените условия, както е известно, не гарантира формирането на еднакви личностни качества.
Както отбелязва Мартин Хофман,
много от хомосексуалните синове израстват в семейства от съвършено друг тип. Докато в семейства от описания тип израстват много от хетеросексуалните синове. Избягването на сбивания и съревнователни ситуации е характерно за интровертите. Но няма никакви доказателства за това, интроверсията сама за себе си е типична за хомосексуалността.
Зигелман осъществява систематично сравнение на взаимоотношенията с родителите в две групи американски и английски хомосексуални мъже и контролни групи от хетеросексуални мъже. Не се разкрива никаква съществена разлика в тяхното възпитание.
Едно от най-добрите
в методологично отношение изследване но хомосексуалността е осъществено в Англия от Майкъл Скофилд. Той изследва три групи хомосексуални мъже, по 50 човека във всяка. От тях първата образуват затворници. Втората – пациенти на психиатрична клиника. И третата – хора, които никога не са били привличани от углавна отговорност и не са се обръщали към психиатър.
На всяка от тези групи съответства аналогична контролна група. Оказва се, че трите хомосексуални групи също силно се различават помежду си, както и съответните групи хетеросексуални мъже. Т.е. сексуалната ориентация не само че не определя всички останали качества на личността, но самата тя варира в зависимост от тях.
Както отбелязват Бел и Уейнбърг,
единият тип „хомосексуалист” е също така невъзможен, както и единният тип „хетеросексуална личност”. Съществуват „хомосексуалности” и „хетеросексуалности”, всяка от които включва в себе си множество различни, взаимосвързани измерения. Дори половият живот на тези хора не е еднакъв: 71% от мъжката (465 души) и три четвърти от женската извадка (211 души) на Бел и Уейнбърг се разпределят по следните пет типа.
Първата група (67 мъже и 81 жени) образуват хора, които живеят в стабилни, тясно свързани двойки, приличащи на хетеросексуален брак. В сравнение с другите групи те имат най-малко сексуални проблеми. Не търсят случайни временни партньори. Социално и психически са по-добре приспособени. Отличават се с по-високо самоуважение и по-рядко страдат от самота.
Вторият тип (120 мъже и 51 жени) са „отворените двойки”, които също живеят заедно, но не са напълно удовлетворени от партньорството си. Те по-често търсят сексуални развлечения с други, като изпитват във връзка с това разнообразни тревоги. Тяхната социална и психична адаптация е малко по-ниска, отколкото у лицата от първата група. Но е по-висока в сравнение с останалите хомосексуални.
Третата група са „функционалистите” (102 мъже и 30 жени). Те приличат на хетеросексуалните неженени хора, чийто живот се гради върху сексуалните похождения.
Сексуалната им активност е по-висока. Партньорите са повече, отколкото в останалите групи. Но техните контакти в повечето случаи са лишени от емоционална въвлеченост, те са екстензивни и безлични. Макар че като цяло това са енергични, жизнерадостни хора, които успешно преодоляват трудностите на своето битие, социалнопсихичната им адаптация е по-ниска, отколкото в първите две групи.
Четвъртият тип (66 мъже и 16 жени) са „дисфункционалистите”. Те не са в състояние нито да приемат своята хомосексуалност, нито да я потиснат. При тях има най-много сексуални и психични проблеми и вътрешни конфликти.
Петият тип са „асексуалистите” (110 мъже и 33 жени), които се отличават с минимална сексуална активност, с липса на емоционални контакти с други хора и с множество психосексуални проблеми. Тези хора, повече от другите, са склонни да се смятат като нещастни. Те по-често се обръщат към лекари и сред тях има най-много самоубийци.
По такъв начин
дори според сексуалното си поведение и социалната си адаптация, хомосексуалните не образуват едно цяло.
А като се вземе предвид честата несъгласуваност между сексуалното поведение и еротичните предпочитания, различията между мъжката и женската хомосексуалност и някои други моменти, изводът става още по-безспорен.
Дали сексуалното поведение може да бъде разбрано извън социалния контекст? Това, което се смята за „типове сексуално поведение”, може да са само временни състояния; един и същ човек да е през даден период „асексуалност”, после да премине през друг – „функционалист” и т.н.
В тази връзка
е показателна еволюцията на възгледите за хомосексуалността. В началото на XX в. повечето психиатри смятат хомосексуалността за сериозно психично заболяване. Наблюдаването у такива хора на невротични симптоми произтичат не от самата им сексуална ориентация, а от някакви индивидуални качества и най-вече от трудности на социалното им положение.
В действителност лесно ли е да запази душевното здраве и психическото си равновесие човек, който е принуден през целия си живот да потиска, да скрива, да се страхува от разобличаване. А самият той е склонен да се смята за непълноценен. На един писател са думите: „покажете ми щастлив хомосексуален и аз ще ви покажа весел труп”.
Дали хомосексуалният ще бъде, или няма да бъде невротик, зависи, от една страна, от социалните условия (колкото по-силни са стигматизацията и социалната изолация на определена категория хора, толкова по-вероятна е появата на невротични реакции у тях). А от друга – от индивидуално личностните качества, включително и комуникативните, от равнището на самоуважението, от способността да се приеме и да се отстоява своята индивидуалност.
През 70те години е преразгледана тази позиция.
В Америка през 1973 година Американската писихиатрическа асоциация изключва хомосексуализма от официалния си списък на диагнозите. Отбелязва, че хомосексуалните имат различни характери, на които могат да съответстват различни неврози (или да не съответстват никакви).
Хомосексуалността освен личните емоционални трудности, свързани с определянето на сексуално-еротичната си идентичност, която често през целия живот остава двойнствена (само половината признават еротичните си предпочитания като изключително хомосексуални), поражда редица социални проблеми.
Бисексуалност
Друга и не толкова рядко срещана сексуална ориентация е бисексуалността. В рамките на традиционната дихотомия на хомо- и хетеросексуалността склонността на индивида към сексуални контакти с представители на двата пола изглежда някакво недоразумение, следствие на незавършеността на психосоциалната идентификация или просто като средство за мимикрия, като желание на хомосексуалния да „мине за свой” в хетеросексуалния свят.
В действителност бисексуалното поведение и намиращите се зад него „сценарии” са автономни и нееднозначни.
Ганьон откроява няколко техни типа.
1. Бисексуалността често се наблюдава в преходната възраст, когато 12-16- годишните още не са определили еротичните си предпочитания и могат да експериментират и в двете направления, макар че вероятно още през този период хомо- и хетеросексуалните преживявания имат за тях различен смисъл.
2. Редуване на хетеро- и хомосексуално поведение въз основа на присъствие в съзнанието на индивида на два качествено различни сексуални „сценарии”.
3. Ситуационно обусловена бисексуалност, например в условията на принудителна полова сегрегация (затвор, военни училища и т.н.). Хомосексуалната активност тук служи за временна замяна на хетеросексуалните връзки, но тези хора запазват хетеросексуалната си идентичност. Често особено в затвора, това се съпровожда от насилие и се символизира в понятията за господство и подчинение по-силният утвърждава своята власт над слабия, потвърждавайки по този начин собствената си маскулинност.
4. Успоредно хомо- и хетеросексуално поведение, например, когато официален хетеросексуален брак се съчетава с тайни хомосексуални връзки или привързаности на мъжа или на жената. Най-често това е следствие от късна сексуална идентификация, когато индивидът открива, че неговите действителни еротични предпочитания са в друго направление. Обаче възможно е и постоянно съчетаване на отношенията от двата типа, които удовлетворяват различни потребности на бисексуалния индивид, давайки му възможност да се чувства ту маскулинен, ту фемининен.
5. Бисексуалността, като следствие от равнодушие към пола на партньора. Така понякога се случва в ситуациите на групов секс, където телата сякаш изгубват половите си различия, или у други хора, които изцяло са съсредоточени върху собствените си сексуални преживявания.
6. И най-накрая бисексуалността, като начин да бъде разнообразен хетеросексуалния живот поради прекомерно презадоволяване, стереотипизиране и любопитството към нови сексуални преживявания.
Разглеждането на процесите
на формиране на сексуалната идентичност има принципно, общометодологично значение.
Първо, то доказва, че във формирането на психосоциалната идентичност на индивида, на неговите сексуални ориентации и предпочитания съмосъзнанието играе същата ключова роля, както и във формирането на половата идентичност.
Всичко, което се случва в живота на индивида и най-вече в сексуалната му биография, трябва да се разглежда не само обективно, отстрани, но и с оглед на онзи смисъл, който той самият влага в тях.
Второ, то прояснява значението на пубертетната възраст и на младежките години като критични периоди във формирането на сексуалната ориентация, в светлината, на която се коригират и понякога видоизменят формираните преди това представи на индивида за собствената си полова идентичност, половоролева адекватност и т.н.
Трето, то доказва, че тези процеси, както и общите процеси на полово диференциране, предполагат тясно взаимодействие на природните, социокултурните и индивидуално-биографичните фактори. Четвърто, то има практично-педагогически смисъл, като ориентира лекарите, възпитателите към внимателно и тактично отношение към сексуалните преживявания на децата в предходната възраст.
За да се различи
нормалното сексуално експериментиране на възрастните от признаците на развиваща се парафилия, е много трудно, но да се травмира детето и да се придаде на неговите мисли и фантазии опасно направление, е много лесно.
Доколко е сложно изменението на сексуалните ориентации на личността зависи от степента нагласата и желанието за промяна или приемане. Проблем и до ден днешен си остава хомосексуалността, чийто източници и форми са също така разнообразни, както и подобните страни на хетеросексуалността.
Въпреки възможното (макар и недоказано или твърде рядко) генетично предразположение към хомосексуалност като цяло всяка сексуална ориентация се гради въз основа на индивидуалния опит и научаването. Първото, което трябва да бъде усвоено от лекаря или психолога, е това, че хомосексуалността не е болест: целите на терапията винаги трябва да се определят не от специалиста, а от пациента, макар че именно той трябва да му помогне да прецени доколко обосновани и реалистични са неговите желания.
Сексуална неудовлетвореност
По-сложни се оказват случаите на сексуална неудовлетвореност, особено когато в центъра на загрижеността на пациента е неговата сексуална ориентация.
Съществуват два типа такива случаи:
„конверсия” (обръщане), когато хомосексуален, който съвсем или почти нямайки хетеросексуален опит (5 или 6 по скалата на Кинси), изразява желание да премине към хетеросексуален стил на живот,
и с „реверсия” (завръщане), когато индивид, имащ ограничен сексуален опит (от 2 до 4 по скалата на Кинси), иска да се върне към него. Като се изхожда от клиничния опит, и двата процеса са възможни.
Въпреки огромния брой терапевтични несполуки се потвърждава принципно възможността да се коригира психосоциалната ориентация. Все пак трябва да се има предвид мотивацията на пациентите и оптимистичната им нагласа за успех.
Главната предпоставка
за функционалната терапия и на хомо-, и на хетеросексуални субекти е способността на лекаря (психолога) да определи, да прецени и открито да обсъжда положителното и/или отрицателното влияние, което оказват социалните и сексуалните ценности на пациента върху стила му на живот.
Задължение на специалиста е не да налага своя ценностна система, а да му помогне да вникне в неговата собствена жизнена ситуация. В случай на необходимост лекарят (психологът) може да измени структурата на поведението на пациента. Но той няма право да преустройва неговата базова система и ценности.
И в заключение нека винаги да помним, че зад сексологичните проблеми винаги стоят човешките проблеми.
Автор: психолог Фани Владимирова
ЛИТЕРАТУРА
1. Клинчарски Виктор, „Психология на неудовлетвореността”, Тилия, София, 1998. 2. Кон Игор, „Въведение в сексологията”, Наука и изкуство, София, 1990. 3. Радев Пламен, „Човешката хомосексуалност”, Университетско издателство, Пловдив, 2011. 4. Станчев Кирил, „Гей като пол и характер”, Издателско ателие АБ, София, 2011. 5. Темелков Иван, „Психиатрия”, Медицина и физкултура, София, 1983. 6. Фройд Зигмунд, „Психология на сексуалността”, ИК „Колибри”, 2015.
Този сайт използва бисквитки, за да подобри вашето преживяване, докато навигирате през сайта. От тези бисквитки, бисквитките, които са категоризирани според нуждите, се съхраняват във вашия браузър, тъй като са от съществено значение за работата на основните функционалности на сайта. Също така се използват бисквитки на трети страни, които помагат да се анализира и разбере как използвате този сайт. Тези бисквитки ще се съхраняват във вашия браузър само с вашето съгласие. Освен това имате възможност да се откажете от тези бисквитки. Но отказът от някои от тези бисквитки може да окаже влияние върху работата ви със сърфирането.
Необходимите бисквитки са абсолютно задължителни, за да функционира правилно сайтът. Тази категория включва само бисквитки, които гарантират основните функционалности и функции за сигурност на сайта. Тези бисквитки не съхраняват никаква лична информация.
Всички бисквитки, които може да не са особено необходими за функционирането на сайта и се използват специално за събиране на лични данни на потребителите чрез анализи, реклами, друго вградено съдържание, се наричат ненужни бисквитки. Задължително е да се предостави съгласието на потребителя преди пускането на тези бисквитки на сайта.
