Автор Тема: Не знам...  (Прочетена 39 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hristova

  • Newbie
  • *
  • Публикации: 1
  • Карма: +0/-0
  • Пол: Жена
    • Профил
Не знам...
« -: 11 септември 2022 14:18:09, неделя »
Здравейте. Казвам се Роксана, на 26 години съм. С мъжа ми сме заедно от 11 години, а от 3 сме женени.
Накратко за себе си мога да разкажа, че живея в България от 12 години, дете на разведени (по доста грозен начин) родители, отгледана по доста строг и може би студен начин от баба и дядо (баба беше човекът, който възпитаваше).. вероятно си имам хилядите травми от детството, но не това е фокуса на темата (или може би е...).
Бих искала също да кажа, че смея да твърдя за себе си, че съм доста борбен човек, трудно се предавам, в момента работя на 2 работи, поради все по-високите цени на най-основните неща, сравнително добра домакиня съм, изпълнявам си "женските задължения", но не мога да кажа, че бих се представяла живот като домакиня, знам (поне се опитвам да повярвам), че съм много повече от това.
Сега по същество. Дълги години (7) живеехме с мъжа ми при неговите родители. Моята майка, заради която съм в България, отдавна напусна тази страна. Аз останах тук в името на любовта. И може това е най-красивото нещо, което мога да кажа за дългогодишната си връзка.
Мъжа ми е изключително добър човек, интелигентен, с добро сърце и страхотно чувство за хумор. Разбира ме, повтаря, че не иска да бъда домакиня и дотук, че ще ми помага със задълженията вкъщи и с 2 думи, че ще бъде мой пълноценен партньор в живота.
Дотук на думи всичко е ок, но думите имат силата да остават празни надежди у нас.
Както казах, 7 години живеехме при неговите родители. Спахме през цялото време на отворена врата, за да може да ни се отоплява стаята.. интимност почти сме нямали, много често в нашето кътче (нашата стая) са влизали всички, без да се съобразяват с нас.
Разбира се, през тези години сме изстинали един към друг, комуникацията ни беше почти нулева, интимността я нямаше... Може би само сексуалният ни живот ни държеше, който обаче също доста куцаше.
Преди 3 години, след сватбата, си купихме къща и тогава се започнаха и първите ни по-сериозни проблеми. 2 години не успяхме да се нанасяме, защото той искаше да направим невероятен основен ремонт, който струваше време и пари, а аз исках възможно най-скоро да се нанесем и лека полека да си направим ремонта. Шпакловала съм в тази къща, боядисвала съм, носила съм много тежко неща при почистването.. давала съм много от себе си, за да се преместим възможно най бързо.
 Мнението ми да не правим в началото грандиозни неща, почти не се взимаше предвид, за пореден път се чувствах човек без право на мнение, без право на внимание, без право да направи забележки....  А толкова много копнеех да бъда чута, забелязана, желана.... Не че бях или съм лишена от мъжко внимание, но то е главно отвън...
В този период се появи един мъж, с който в продължение на 2 години си пишехме.. даваше ми много- забелязваше ме, бореше се за моята усмивка и не се предаваше лесно... За добро или лошо, Никога не сме се срещнали, всичко беше.. виртуална тръпка.. а тръпката беше голяма. Не можех да спра, не исках да спра, исках тази тръпка да продължавам още дълго време да я изпитвам, защото дълго време не бях почувствала положителна емоция... Дори в момента отново се чувствам празна.. откъм чувства, откъм емоции.. няма нещо, което наистина да ме зарадва...
2 години живеех с гузна съвест, но не можех да спра... Някой ми беше показал, че наистина е възможно да получавам внимание, някой отделяше от своето време само за мен, за да ми пише, за да ми се обади... Някой безусловно държеше на мен, а това ме караше да повярвам, че наистина заслужавам.. да бъда, да имам, да ми бъде давано...
През това време виждах, че семейните проблеми, които от години имахме, продължават да стоят, даже се задълбочават, но някак си ми беше безразлично какво ще се случи.. беше ми безразлично дали ще бъда забелязана или не вкъщи. Беше ми безразлично дали мъжа ми е пиян, дали се заглежда по други, дали ми помага с домакинската работа.
В един момент виртуалната свалка приключи, бе сложен края. Тогава си признах всичко на мъжа ми, той го прие сравнително добре, донякъде даже очакваше, че нещо подобно се е случило. Взехме решение да си поправяме грешките, да се борим за щастието ни като личности и като семейни партньори, за изградим онова силно семейство, за което и двамата мечтаем.
Изяснихме си проблемите във връзлата- алкохола на първо място.. баща ми е алкохолик.. за съжаление животът ми е показал, че алкохолът не прощава на никого. Домакинските задължения е хубаво да бъдат разпределени по равно. вече, откакто живеем в нашия дом, всичко чака нас и не е полезно за никого само единият да изпълнява всичките домашни задължения. Аз с бавни крачки се уча да искам помощ, да кажа, когато имам нужда от съдействие. Заглеждането по другите, участването в какви ли не групи, където се пращат снимки на голи жени, губенето на време в търсенето на такива снимки/клипчета би било хубаво максимално да се спрат, защото това малко или много наранява достойнството на другия. И внимание, обръщане на внимание, показването и доказването на другия, че е важен, че е специален, че е забелязан, че някой се бори за неговата усмивка...
Планът за действие беше готов, изглеждаше доста лесно изпълним... Но...
Винаги има но!
От толкова месеци се опитваме да работим върху пречките по пътя към щастливия семеен живот... И все още почти всеки ден се консумира стабилно количество алкохол, все още биричката в края на работния ден е задължителна и ако направя забележка, че се е прибрал късно (в рамките на 30мин-час след работния ден) получавам отговор, който гласи " е веднага на минутата ли трябва да си бъда вкъщи след работа", все още 95% от домакинските задължения са на моя гръб.. когато започнах втората работа( в кол център - обслужване на клиенти..много изтощаваща работа) поисках поне миенето на чиниите да не бъде вече мое задължение, отговорът беше, че аз, макар да съм на 2 работи, на втората си работя от вкъщи... И с някой изключения, дори и миенето на чиниите си остана моя задача.
След всеки скандал обаче има промяна-получавам внимание, помощ и количеството алкохол се намалява .. но... Това трае, в най добрите случай, седмица.
Наскоро открих, че той участваше в много повече, отколкото очаквах, групи, където единственото занимание е пращането на голи снимки. Веднъж ми беше разказал, че е правил "разследване" да разбере кое е момичето от едната снимка... Не се почувствах добре... Още повече ми смачка така или иначе ниското самочувствие.
Сега са панаирните дни.. снощи излязохме в едно заведение на центъра с компания. По едно време казах на мъжа ми да става. Исках да ходим да си купя палачинка. Той стана, тръгнахме и когато му съобщих къде отиваме (на 20м. от заведението, където бяхме седнали) той ми отговори, че изобщо не му се обикаля панаира, защо съм го накарала да го ходи с мен.... А мястото, където се продават те, е преди голямата лудница.. заболя ме, отново... Насълзиха ми се очите, той го видя, извини ми се... Не е искал да се почувствам зле от думите му...
Но..
Не заслужавам дори и една палачинка.. колко дребно нещо с колко голямо значение....
Защо ли още се надявам на по-големи неща?
Животът отново ми показа, че не заслужавам.
Нищо.






Неактивен mariya_koeva

  • ПСИХОЛОГ
  • Глобален модератор
  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 716
  • Карма: +16/-0
  • Пол: Жена
  • Нека заедно намерим пътя към промяната!
    • Профил
    • https://psychologist-koeva.blogspot.com/
Re: Не знам...
« Отговор #1 -: 12 септември 2022 21:59:28, понеделник »
Здравейте, Роксана!

Както повечето семейства, и Вие имате проблеми, и Вие преминавате през различни семейни кризи. Аз много пъти съм казвала, че нещата могат да се подредят само ако има желание и от двете страни за това. В случая аз разбирам, че сте разговаряли със съпруга си по тази тема и сте си били изготвили "план за действие". За съжаление обаче не е проработил. Което ме навежда на мисълта, че може би Вие двамата не намирате правилния подход един към друг и ще изиграе важна роля подкрепата от психотерапевт, за да преодолеете проблемите в брака, да преработите негативните емоции, да успеете да си простите за допуснатите грешки, да се мотивирате взаимно и да продължите напред в посока "положителна промяна". Семейната терапия ще Ви помогне да постигнете всичко това. Важно е, както казах, желание да има, а аз оставам с впечатление, че го има, а това е първата крачка към промяната. Що се отнася до алкохола - тук също е необходима специализирана помощ. Поговорете със съпруга си и действайте.

Успех!
Мария Коева
Психолог

mariyakoeva7@gmail.com
www.psychologist-koeva.blogspot.com