Бях на 12 когато татко почина. Няколко месеца след това приятелка ме запозна със своя съученичка от Каварна. Паснахме си, сприятелихме се и ваканциите си гостувахме една на друга по два-три дена. Още сме приятелки и я обичам безобразно много. А дъщеря и и внучката просто обожавам.
Едно лято брат ми, докато беше на лагер около Шумен, прави перитонит. Прибират го по спешност в болница, оперират го и започва страшното. Усложнения, борба на лекарите за живота му, мама снове между Шумен и Добрич. Аз съм на 14, още дете и не осъзнавам напълно, че може и да го загубя. А може и тя да не е искала да ми каже точно колко сериозно е положението, за да не страдам. Но точно тогава мама ми каза, че ме пуска в Каварна, тя пък отива в Шумен и ще ми се обади като се приберат с брат ми, да се прибера и аз.
Отидох щастлива, че този път не е само за няколко дена. Всъщност изкарах цялата ваканция там. Приятелката ми ме запозна с всичките си приятели, които се оказаха страхотни. А у тях се чувствах у дома си. Майка и и баща и ни даваха всеки ден джобни за плажа, вечер ни пускаха на дискотека. Това беше най-прекрасното лято в живота ми.
Лятото свърши, брат ми оздравя и се прибрах в Добрич.
Години след това, говорих с мама и разбрах, че в онзи момент тя се е обадила на майката на приятелката ми. Не се бяха виждали, но бяха говорили по телефона, понеже ваканциите си гостувахме с дружката ми. Казала и е, че брат ми бере душа в Шумен и тя иска да е до него. Аз обаче съм в Добрич и никоя от двете ми баби не иска да ме гледа, а тя не смее да ме остави на 14, сама и безпризорна. И тогава майката на приятелката ми е предложила те да поемат грижата за мен, а мама спокойно да се погрижи за брат ми. Още помня думите на мама: “Майка ми и свекърва ми отказаха да те гледат, а непознатите ми протегнаха ръка и се грижиха за теб като за своя. Цял живот ще съм им длъжница.”
И те наистина ме гледаха като своя. Все едно имаха две дъщери. А след онова лято продължих да гостувам на приятелката си и се чувствах у дома си у тях. И когато пораснахме, а тя замина за Франция, пак им гостувах и се чувствах у дома си.
Родителите на приятелката ми вече ги няма, но често си мисля за тях. За добрината им, за това колко ме обичаха и колко се радваха като им гостувам.
А приятелите, които завъдих през това далечно лято, още са ми приятели. Най – прекрасните приятели! Преди години, между многото ми операции, звъни една от тях и казва:
– Дай си адреса, ще ти пращам картичка за Коледа.
– Шматко, ти откачи ли? Прати ми картичка по месинджър, както правят нормалните хора.
– Никакъв месинджър. Аз искам да ти пратя класическа картичка.
Викам си “тя изпращя”, но и давам адреса и забравям. И точно преди Коледа получавам пратка с картичка и кутия бонбони. Картичката беше подписана от всичките ни приятели, а в кутията освен бонбони, те сложили една доста сериозна сума пари и бележка да ги дам за лечението си. Плаках и се смях, благодарих на всички богове, че имам такива приятели. После звъннах да им благодаря и да им кажа колко ги обичам.
А сега пиша всичко това и си мисля. Аз с какво ги заслужих тези прекрасни хора в живота си? И не само тях, а всички прекрасни хора които съм срещала и още са ми близки?
Аз съм устата, проклета и конфликтна, а приятелите ми до един са… Ами прекрасни са!
Обичам ви, приятели! Благодаря, че ви имам!
Автор: Цветана Вълчанова
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
