Не могат да носят цялото чувство, защото са дребни. И забравят къде са оставили частички от пъзела. Те са важни човечета и нямат време за детски игри.
И вятърът носи тези безстопанствени парченца. А ние, умопомрачените, ги ловим и съшиваме. И ги подаваме на собствениците във вид на мечта.
Влиза дама в Ателието, търси подарък, ръцете и са в полуюмрук. Диша съкратено, нещо стиска тялото и духа, търси подарък за сина и. Той не е мечтания син. Той е грешка, усмихната грешка.
Преди време тя хвърли своята мечта върху детето. Голяма мечта, живот в безкраен успех, победи и слава. Обрече го то да реализира нея. Детето донесе своя товар, усмихна се и стана колега.
И сега аз връщам този дар. Подавам и една работа на сина и. Оставена работа до поискване. Парченце странна любов. Хванат натиск, опитомена вина и дърво.
Дамата отпуска длани, взима въздух, една сълза и понечва отново да се свие. Няма да стане, на гърба на работата е подписа на сина и. Той шие нея, той е колега от еснафа на безцелно хвърчащите птици.
И е голям провал, толкова голям, та може да понесе едно хоро, един зелен камък и богородицата си. И няма как дамата да се свие отново. Защото вятърът носи парченца бездомна любов, но синът и ги лови и съшива предния си провал. Защото ако няма провал, как човек да оцени успеха си?
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
