Някога от нея един майстор е вадил червена жена. Защото яма в средата на глинената планина не се копае, за да се сади боб. Прегръщал е приятелят ми тази жена, обичал я е и е живял с нея. И тя му е дала своята сила, дала му е вечност. И когато той самия е станал червена пръст, останало е.
Под снега са заровени грънци. В старите домове стоят по лавиците и чакат да се върне живота. И той се завръща. И грънците стават отново чисти, отново обичани. И ръцете, дето са ги направили, отново правят. Мене правят.
И човечетата се дразнят. Той няма колело, няма пещ, няма инструмент, а прави. Ние имаме всичко, дето той няма. Но нямаме яма, от която е излязла червена жена. И за туй ще чакаме той да се изложи. Много да се изложи, да му се присмеем. И чакат.
А грънците, дето съм взел на заем от старите къщи, ме водят. Във времена на направия и дебел сняг. Времена, в които можеш да слезеш, само ако видиш. Ямата ми разказва, огънят ми говори, водата ме милва, грънците ми преподават. И какво от туй да искам да заровя под модерния сняг? И какво да намеря над тънката бяла покривка, дето защитава светът на дедите от нас.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
