Здравейте, Мария!
От доста време насам не изпитвам положителни емоции така, както преди. Когато си останах вкъщи през карантината, нещо в мен се отключи. В началото на епидемията бях добре. След това баща ми остана вкъщи и само той не беше на работа. Търпях много неща досега и съм ги разбирала, но винаги съм имала възможност да отида на училище, да се почувствам по-добре и да изляза.
Баща ми винаги е говорил черногледи неща и е изключително „цапнат в устата“. Никога досега не ми е казвал „Браво“ за някакъв успех или дори за нещо малко. Затова не споделям с него, защото винаги слушам едно и също. Това започна много да ми тежи, някак си не бяха достатъчни майка ми, сестра ми и всички други хора да ме разбират, а той – не.
Сетих се за това, което беше казал на майка ми, и аз бях чула, без да искам: “Виктория живее тук като на квартира и за мен тя не съществува”.
Започнах да се запитвам за много неща, които съм чула, и се замислям как майка ми е реагирала. Много добре знам, че тя не е имала детство и че не иска същите разправии в нейното семейство. Уважавам фактът, че, ако не беше тя, аз сигурно щях да съм много по-зле. Започнах да я съжалявам просто, защото няма какво да променя и виждам че тя се мъчи.
Тежи ми фактът, че може всичко да е по-добре, а аз нямам пълната възможност да направя нещо, освен да помогна на себе си, но изгубих желание и за това.
Запитах се откъде идва проблемът на баща ми, че е такъв. Разбрах и това, но аз няма какво да променя, защото е минало. Опитвала съм да говоря с него, но твърде емоционално приемам неговите постъпки.
Писна ми да слушам простотии, писна ми и от себе си, че съм такава. Спрях да се храня нормално, започнах да избивам комплексите, които съм чула от него, и да се държа по същия начин. Гадно ми беше, че не съм като сестра ми, а съм по-слаба, а на нея й е личало как всекидневно пораства.
Някак си започнах да се запитвам какво наистина вече не ми е наред, защо аз го отнасям? Когато не може да каже нещо хубаво, по-добре е да замълчи. Не мога да си почина така, както преди в собствения ми дом. Спрях си абсолютно всичко, не исках нищо, защото то не е мое, казах, че тук аз нямам нищо.
Досега не съм имала такива проблеми. Не искам и да съм сред много хора, защото просто ми става зле, имам чувството, че ме гледат и ме преценяват така, както той. Започна и твърде много да се говори, изпадам в едни състояния на безпомощност, не искам да чувам никого. Нервирам се допълнително на целия свят. Трудно ми е да се справям с много несправедливости, опитвам да ги променя, и накрая излиза, че натоварвам себе си.
Сега мисля, че съм по-добре, но ми е трудно да си изразявам мнението, защото самата аз не харесвам това, което чувам. Предпочитам да мълча, за да не кажа нещо грешно и да не остана неразбрана, но в същото време знам, че няма как да съм разбрана от всички.
Виктория
Отговорът на психолог Коева:
Здравейте, Виктория!
Казвате, че по време на извънредното положение се е “отключило” нещо у Вас, но аз мисля, че проблемите Ви са датирани от преди това.
За съжаление не сте единствената, която изживява семейни проблеми, а те винаги са травмиращи и носят различни негативни емоции. На колко години сте? Разбирам, че сте ученичка и все още сте зависима от родителите си.
Ако скоро навършвате пълнолетие, помислете върху варианта да заживеете самостоятелно, като за това, разбира се, трябва да си направите план стъпка по стъпка, по-отрано, а не в последния момент.
Завършвайки училище и започвайки работа, ще успеете да сте независима от майка Ви и баща Ви. И да вземете живота си във Ваши ръце. А дотогава – можете ли да отидете при баба, дядо, леля, чичо? Да се махнете малко от негативната семейна среда, в която сте сега?
Децата не са и не бива да са буфери и да “оправят” проблемите вкъщи. Важно е да се знае, че Вие сте детето, а родителите Ви – възрастните, които трябва да поемат отговорността както за Вашето психично и емоционално здраве, така и за тяхното.
Много е трудно човек като баща Ви да се “превъзпита”, да промени песимизма, който най-вероятно таи в себе си отдавна, да промени характера си.
Разбирам и майка Ви, която също най-вероятно търпи честите му изблици и е между чука и наковалнята. Но отново повтарям – Вие не трябва да носите отговорност за нрава на баща Ви и емоциите на майка Ви.
Радвам се, че искате да помогнете на себе си! Дайте си сметка коя сте Вие, в какво сте добра, какво можете, с какво се справяте, без да се влияете от мнението на баща Ви. Напишете си на лист хартия Вашите положителни качества, Вашите успехи досега, с какво се гордеете.
Хубаво е, че донякъде осъзнавате, че нещата, които Ви казва баща Ви, не са такива, каквито са – имате обективна оценка за ситуацията. Опитвайте се да правите това, което Ви доставя удоволствие – слушане на музика, четене на книга, спортуване, рисуване… Недейте да се предавате, защото най-хубавото тепърва предстои!
Автор: психолог Мария Коева
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
