В пущинака живее тих стопанин. В запустяла мелница мели брашно от дъхави полски треви. Събират за неговата воденица зайчетата и пилета. Зърно по зърно събират от падналото. И сеят тайни билки, за да е дъхав хляба. Той е мълчалив. Само вечер, когато го наобиколят зверчетата, той се разплаща за труда им с тих напев.
Никой не желае да отиде при него. Но ако някой надзърне в старата мелница, ако седне до тезгяха, то ще види чудни неща. Самодива сама оставя булото си до неговия одър. Вещи жени връзват облаците, та да е пълна вадата и да има вода под колелото. Стари дъбове тръскат желъди, за да стане брашното плътно. Никой не смее да надзърне във воденицата. Но всеки чака хляб да вземе. Защото като зарежеш тезгяха и мотиката, чакаш да ти подадат хляб.
Съмнението е добър стопанин, не ще върне никой от прага на своята воденица. Съмнението живее със своето самодивско дете – Любопитството. А на мегдана говори и лъже людете Оправданието. Много деца има той, защото в много ложета е лежал. Но никое от децата му няма криле. И когато в някоя нощ замръкнете до воденица, Съмнението ще ви подаде хляб, дъхав горски хляб след който има много страдание, лутане и дирене, но и насита има.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
