И въпреки селото петлите теглят заранта. Те са наясно, че селото види в тях една манджа. И че няма да бъдат щадени. Но теглят слънцето. А то, сънено, не е на кеф, дърпа се. Но петела го вплита в своята песен. Омотава го с думи и багри и когато сети своята сила, тегли яко. А людете турят на петела зърно, котва. Турят ограда, турят покрив и бодлив тел. Защото живия петел е жив фризер.
И тука е смешното. Людете правят фризер от горещото слънце. И не им се получава. В петела живее надежда. В свободата винаги живее надежда. И когато людете се опитват да турят една надежда във фризер, то е смешно. Защото смехът е песен на петел, дето е оплел слънцето и тегли яко. А селото се мисли за град. Иска да бъде тихо. Иска да бъде чисто и никой да не смущава реда на градските селяни.
Селото закусва кроасан с изкуствено мляко. Изкуствена котка се гали в нозете на изкуствена дама. Изкуствени чувства, изкуствена трева. И един естествен петел ври в тенджера, защото трябва да се плюска. И над всичко това слънце няма.
Петли пеят на ранина. Въпреки модерният свят, теглят заранта на едно мечтано минало несвършено. Зарадвайте се. Несвършено е. Защото има петли изкукуригали.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
