Тогава разбрах, че има много загубени работи. Дребнички, самотни и загубени от собствениците си. И започнах да обикалям покрайнините на света. И да намирам. И самия аз се загубих в това море от изхвърлени идеи, работи и неща. И станах загубен човек.
Покрайнините на света ми дадоха да намеря едно много загубено нещо. И като го намерих, избърсах го в ръкава си. И го прибрах в джоба. То сети топлината и се усмихна. Защото загубените неща се радват на мъничко внимание. То беше едно мъничко желязно ключе. И като усети топлината, любовта и вярата, рече ми:
– Аз съм таласъм, забравен отдавна, живея в дупката на това ключе. И понеже само ти обикаляш покрайнините на света, ще стана врата, та да минаваш лесно.
И стана врата, таласъмите държат на думата си.
И тъй си намирах загубените неща. Детство, мечта, шега, чест и вяра. Защото имам врата за сметищата в покрайнините на модерния свят.
И като изнеса от там някоя загубена работа, учените хора се дивят и чудят. И викат, че то било голяма работа. Не било по техния размер. Големите работи са по размера на деца, таласъми и загубени хора. Та като ви рекат, то е загубена работа, огледайте се. Някъде някой отваря една врата. Може и да сте вие.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
