– Добре си живееш ти. Таласъмите ти вършат всичката работа. Самодива ти носи хладна вода, изворна, ветролови ти водят вързани ветрове, да не е горещо. И всички цветя те слушат, цъфтят. А аз съм за ожалване. За всяко нещо трябва да плащам. Никой не ми носи нищо даром. А парата е малко, даже за сметките не стига….
И ми се жали от изгрев до пладне. А след пладне псува другите, дето са по от него, прости, но по.
И ако се оставя на неговото слово, то всичко дето живее в душата ми ще остане безводно. Духът на пустинята е спрял пред оградата.
В света има такива духове. Вселяват се в човечета и ходят по оградите да се жалят. Ходят едни пустини по тротоара.
Гледаш заможно човече, здраво и весело, а като отвори уста, то пустиня било. И по- лековерните люде се лъжат, съчувстват на пустините. И им дават от своите кладенци, своите дракуси и своите самодиви. Но можем ли да напоим пустиня? И людете стават и те пусти, вселява се духа на жарта в душите им.
Та за това, като спре пред оградата пустиня, правя дубал. Често бързам, та излиза кадавър, нищо, то и без туй ме имат за кадавър. Но когато излезе свестен дубъл, пустинята е доволна, тръгва си. А докато дубала се занимава, самодива е оставила кактус и той е покрил двора с цветове и ухания. И в двора ми тича една зла сила да се отърка в работните ми ръце.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
