Един разказва за правителства. Разказва страстно, ядосва се, кара се със себе си.
Друг е материално красив, любува се и си строи монумент.
Трети се жалва, всемирната скръб, проси внимание.
И всеки получава своя образ. А зад огледалото е светът на играта. На тъласъмите, дракусът и самодивските песни. Светът, от който вадя и турям една неразцъфнала латинка с роса. Защитен свят. Диви череши слагам на масата, билков чай, рилски. Облаци за пухенка и яки корени за темел.
И си играя с материята. Зад огледалото живее свят. А пред огледалото шества театрална постановка. Многоактова, многоходова, многотонна.
Така е редно. И за това нося голямото огледало в малкия джоб на ризата си. За защита на крехкия свят на хората. Защото таласъмите са древни и силни. Те се смеят, плачат, закачат се. И ако влязат в света на хората, то ще е откровение. А кой иска откровенно таласъм да го попита:
– Какво направи с детето, което беше? Изяде ли го? Продаде ли го? Или го затвори в мазето на общественото лицемерие?
Защото децата в нас нямат нужда от огледало. Отражението е врата или стена. Кой както го вижда.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
