Влиза един младеж в Ателието. Преминал през края си. Живота или не е започнал, или вече е свършил. Няма сянка от мечтаене, криле и чанове. Останала е само агресия, бърза врата към себеизява. Но тази врата е лъжовна и той е срещнал своя противник, винаги има по-силен противник.
Агресията учи на смирение. Виждам, урока е сетен. И знанието за смирение е засято.
Но младежът не знае какво да прави туй смирение, защото, за да имаш време и сметище, трябва да имаш мир, да го спастриш и ползваш. А малцина знаят как да ползват смирението.
Махвам с ръка, да замълчи. Ще го водя на нивата. Условието е да мълчи през целия път. И го водя на бащината му нива.
Стигаме:
– Тази земя е твоя, виждаш, тя е сметище, бурен и плевел, и гуми, стъкла, мъртъв свят без надежда. Това е твоя земя. Гледай, донесох със себе си бъдещето ти.
И му показвам снимка – баща му и аз с мотиките в една овощна градина. И той схваща, тази градина и това сметище са една земя. И мълчи, набира сокове от едни дълбоки пластове. Ще мълчи, докато не направи своята овощна градина, започната някога и завършваща в бъдното.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
