Как щях да умирам

рак Моля хора без чувство за хумор да не четат!!!

Преди осем години ми откриха рак. Лекарите режат един тумор, след него никне друг. Режат вторият и след няма и месец се появява трети и все карциноми. За една година отнесох осем операции.

Накрая един доцент ми заявява, че ако не се подложа на едни безумни интервенции и куп терапии няма да живея и година. Питах го, ако изтърпя всичко, което иска да ми причини, колко ще живея. Отговорът беше от три до пет години и аз отказах. По-добре година като човек, отколкото пет като зеленчук.

Прибрах се и изчетох всичко в нета за въпросния рак. Ами прав е човекът – ще мра! И ревнах. Мъж и син уж се опитват да ми дадат кураж, но те по-уплашени от мен. А аз вече се виждам в ковчег и как ме оплакват.

В следващия момент обаче си представям как някаква жена чете с безличен глас в обредната зала кога съм родена, къде съм работила (по трудова книжка) и все такива безинтересни неща и… И решавам, че ако не друго, то поне знаейки (за разлика от повечето хора) кога ще умра, аз мога да си режисирам сама погребението.

Речено – сторено! Първо се въоръжавам с тефтер и химикал, после строявам син и мъж и заявявам, че ето в този тефтер ще намерят пълни инструкции как трябва да ме кремират, къде трябва да хвърлят праха ми и най-важно речта за погребението ми. Те аха и да ревнат, но ги навиках, че още не съм се гътнала и не ми се гледат депресираните им физиономии.

После тръгнах да пиша реч. Няма да ви я цитирам, но в общи линии беше: “Поживях добре. Благодаря, че всички бяхте мои близки в тоя живот. Ако има начин да се свържа с вас от онзи свят, то ще го намеря. И не дейте рева, спомнете си как се забавлявахме.”

Съответно реших, че никак не ми подхожда: “Траурен марш” на Шопен, колкото и да го харесвам, но пък адски ще ми ходи песента: “Бохеми” на Шарл Азнавур.

Докато си пишех сценария кое и как, реших да напиша на всеки един от приятелите си по писмо, защото нямаше как да вмъкна всички в речта за сбогуване. Цяла седмица писах писма в същия този тефтер и заръчвах на син ми да откъсне листата и да ги раздаде, когато вече ме няма.

После реших, че имам две възможности. Да изживея оставащото ми време в страх и депресия, депресирайки и всички около мен, или да го изживея забавлявайки се. Естествено избрах да се забавлявам. И се забавлявам. Вече осем години се забавлявам.

Почнах да избирам работата не според заплащането, а според това дали ми харесва. Изхвърлих от живота си всичко, което ме натоварва психически – и дейности, и хора. Направих си татос. Идващото лято ще направя още един. Работих две години в Чехия и се забавлявах. Ако милото не беше ревнал да се прибирам, още щях да съм там. Каних го да дойде и да остане, но го пере носталгията и издържа само два месеца. Запознах се с много нови хора. С някои от тях си градим приятелство. Всяка свободна минута ходя из природата и разтоварвам. Няма нищо по-хубаво и разтоварващо от дивата природа.

Научих се да търся хубавото на всякъде. Изчетох куп книги, които все отлагах за по-нататък. А сега реших и да сваля натрупаните след операциите килограми, защото явно скоро няма да се мре, а ми тежат тези килограми.

А тефтерът… Тефтерът със сценария си седи, за когато ми дойде времето. Един мой приятел казва: “Когато на човек му се живее и медицината е безсилна.” Май ще се окаже прав.

Автор: Зла Вещица

Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК

Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на: 

https://www.facebook.com/psihika.spisanie/

Scroll to Top