Лятото е своенравно дете. Вади от своя кашон една играчка, подава я на майка си, самодивата пролет. И я моли да направи от играчката слънце. И тя го прави.
Дава парцалената кукла на едно човешко дете. И то се смее. И стават три усмихнати свята. Този дето е отделил, този дето е дал и надарения. И то е достатъчно за да сме сигурни, че зимата не е вечна. И човешкото дете дава на свой ред куклата на приятелче.
Едни боси следи ни подават една парцалена кукла. Да и пришием усмивка. И духовният студ си тръгва.
И ако в делника при вас дойде човек хладен, усмихнете се. Той е изплашено дете, залутано в света на възрастните.
Покажете му, че има една кукла от царевица и памук, в него, в недрата на духа. Че всеки е дете и светът е пясъчник, в който си разменяме играчките.
И няма вечна зима, няма вечно страдание, няма вечна тишина. Защото едно дете на ранина е поставило в един сън своята любима парцалена кукла.
Автор: Иван Луджов
Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на:
