Ако си дал… Или добрите хора в моят живот. А. Ганев

ганевДнес искам да ви разкажа за Атанас Петров Ганев – български актьор, театрален режисьор и поет.

Роден е на 29 юли 1954 г. в гр. Свищов. Завършва ВИТИЗ със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов през 1983 г. През 1995 г. завършва академията със специалност режисура за драматичен театър в класа на проф. Крикор Азарян.

Изиграва над 70 роли в Драматичен театър „Йордан Йовков“ – Добрич, Народен театър „Иван Вазов“ – София, Драматичен театър „Н. Й. Вапцаров“ – Благоевград, Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ – Шумен, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна.

Поставил 11 постановки като режисьор на сцената на добричкия театър.

Директор е на Драматичен театър „Йордан Йовков“ – Добрич в периода 2002 – 2009 г.

През февруари 2011 г. издава единствената си стихосбирка, озаглавена „Прехапани викове“.

Умира на 14 септември 2012 г. в София.

Няма обаче да ви разказвам за актьора Атанас Ганев. Ще ви разкажа за моят приятел Наско Ганев.

Бях на 14 когато Наско дойде в училище да събира младежки актьорски състав.  Реши, че рецитирам добре и ме покани. Аз естествено отказах, понеже бях свита, комплексирана и просто не можех да си представя как ще изляза на сцената пред куп народ. Наско обаче беше упорит и ме убеди поне да посещавам репетициите, дори и да не се включа.  Така започнах да ходя на репетициите не само на ученическата трупа, но и на актьорския състав. А там на репетициите беше вълшебно…  Гледах как актьорите се превъплъщават в героите си и се влюбих в театъра.

Пак тогава Наско ме попита какво чета и започна да ми препоръчва книги. Заведе ме на първата ми оперета във Варна, а след това и на първата опера. Наричаше ме „Малък” или „Хлапе”.  Така и не ми каза защо в мъжки род, но за Наско си бях „Малък”.

После (вече бях на 17-18) ме запозна с Краси Демиров, който тъкмо беше разпределен в нашият театър и двамата правеха най-хубавите купони. Краси беше с китарата, песни до зори гарнирани с техни монолози, стихове и разговори за изкуство.

Краси, ако четеш това, благодаря  ти, че ми даде приятелството си, че ме научи да танцувам танго и за всичко останало! Обичам те, приятелю!

През годините с Наско си създадохме ритуал на всеки две седмици да сядаме двамата на по чашка и да споделим радости и неволи или просто да послушаме хубава музика и да помълчим.

Често когато съм депресирана и нещастна Наско ми изиграваше част от пиеса, подходяща за случая или ми казваше стихотворение.

В един такъв момент, когато се бях отчаяла от липса на пари, ми изрецитира стихотворение на Димитър Методиев:

МОЛИТВА
 
Умните хора трупат имоти:
имотът не щял ни хляб,
ни сол.
Умните хора живеят самотни.
А на мен –
Дай ми, Господи, бол
верни приятели,
хляб и сол,
сърце широко, широки пръсти,
сили на моята булка чевръста,
турни ме, Господи, на кръстопът,
та който мине, при мен да влезе,
да раздели с мене мойта трапеза,
нещо да вземе за из по път
и щедро вкъщи да ми остави
свойто “Сполай ти!” , свойто “Със здраве!”
Времето бяга, дните се нижат.
Дари ме, Боже, с хорските грижи-
всичко, що имам, да го раздам.
А там-
в земята-
ще поживея и сам!…
 
Димитър Методиев

Това стихотворение ми стана любимо и си го повтарям.

А една вечер (вече беше директор на театъра), Наско звъни и ме вика на пожар да отида до театъра.

Хуквам аз със мисълта, че нещо лошо го е сполетяло, а той ме чака усмихнат с бутилка Бейлис (любим) и песента на Шарл Азнавур „Бохеми”.  Цяла вечер слушахме „Бохеми” отново и отново и си говорихме за живота.

После Наско се разболя и го оперираха. Видяхме се няколко пъти след операцията. Беше му трудно да говори, но не губеше надежда и правеше планове за бъдещето.

При последната ни среща му казах колко много го обичам, колко съм му благодарна, че винаги е бил до мен, че ме научи да обичам театъра, че ме изгради като личност. И най-важното, научи ме да обичам себе си.

А той… Помня думите му като да ги е казал преди малко… Каза ми: „Малък, знам че ме обичаш! И аз те обичам! ” и се усмихна.

Няколко месеца след това вече го нямаше. Моят приятел Наско, който обичаше живота и умееше да му се наслаждава.
 
Автор: Цветана Вълчанова, водеща семинари

Четете е-списание “Психика” на сайта ни: КЛИК

Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на: https://www.facebook.com/psihika.spisanie/

Споделете в:
Share on Facebook
Facebook
Share on LinkedIn
Linkedin
Tweet about this on Twitter
Twitter
Email this to someone
email

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Нашите правила за GDPR трябва да бъдат прочетени и приети.
Този формуляр събира вашето име (ник) и имейл, така че да можем да следим коментарите, поставени на сайта - Повече информация.

Следва:
Тийнейджърските години са времето, в което човек търси своята идентичност,…
Cresta Posts Box by CP
BulgarianEnglish
Scroll to Top