Фани Владимирова (психолог) – интервю

фаниФани Владимирова (психолог):

 

„Една от причините за повечето от разводите са недоразуменията и ненавременното разрешаване на проблемите между партньорите”

 

Мария:

Защо хората имат нужда да общуват, Фани? С какво ги обогатява комуникацията? И защо всички сме социални същества, които търсят общуване под една или друга форма?

Фани: 

Всичко, с което човек се сблъсква в своя житейски път – и тривиално, и изключително, така или иначе е свързано с общуването, проектира се в него.

Първо, защото в общуването възникват много от въпросите, които животът поставя за разрешаване пред личността. Създаването на семейство, разпадането на старо приятелство, влошаването на колегиалните отношения или съседските конфликти… Всички тези проблемни ситуации изискват специални усилия, въпреки че с течение на времето се формират „автоматизирани“ образци на поведение.

Второ, защото именно в общуването човек намира източник на социалната подкрепа. Без нея едва ли е способен да се справи с всички предизвикателства на всекидневието.

Именно социалната подкрепа, била тя във вид на съчувствие, съвет или практическа помощ, е дълбоката причина за високия ценностен статус на междуличностните отношения, за позитивния им емоционален заряд. И обратното, преставайки да осигурява социална подкрепа, едно отношение до голяма степен се обезсмисля. А неговото поддържане става проблематично. Общуването и като източник, и като механизъм на решаване на всекидневните социални проблеми на човека „пулсира“ в съответствие с тяхната динамика.

Типичните форми на човешките отношения, типичните проблеми, които възникват в дадена социална система, типичните способи за решаването на тези проблеми, са типични характеристики на тази социална система. Особеностите на брака, здравината на роднинските връзки, емоционалният заряд на приятелството, обхватът на служебните отношения – всички изброени измерения на междуличностните връзки са в крайна сметка обективно обусловени от степента на икономическото, политическото, културното и нравственото развитие на обществото.

Но те са обусловени в едни широки рамки, които дават достатъчно възможност за проява на индивидуалната способност, за предвиждане и решаване на възникващите в тях проблемни ситуации.

Мария:

В днешно време доста голяма част от общуването се е пренесла във виртуалното пространство. Според Вас онлайн комуникацията помага или пречи?

Фани: 

Предимствата на съвременните технологии, а оттам и на виртуалното пространство, ни дадоха много по отношение на възможностите не само да комуникираме, а и да се информираме за всичко, което ни интересува.

Удобството да бъдеш център на внимание от много хора, да бъдеш одобряван, харесван и успешен компенсира в повечето случаи наличието на качествени връзки с приятели, колеги, семейство. Почти няма човек, който да не използва всекидневно някаква онлайн комуникация. Покрай забавлението и интереса да видим кой какво ни е отговорил, какви новини споделя, къде и как прекарва свободното си време, неусетно се улавяме, че сме почти онлайн в някоя социална мрежа или в няколко едновременно.

Не може да се отдиференцира кои най-много отделят време в комуникация във виртуалното пространство. Но определено това са хората, които нямат семейства, емоции, животът им е скучен и еднообразен, личностите с по-ниска самооценка, интровертите. Не правят изключение и тези, които желаят да бъдат еталон за красота, излъчване, демонстрирайки динамичен и висок стандарт на живот и т.н., да покажат на другите „Вижте ме – това съм аз!“.

Когато всекидневно комуникираме, създаваме контакти, приятелства в социалните мрежи, това ни кара да усетим, че прекалено много хора се интересуват от нас, харесват ни, четат и споделят нашите публикации, че сме повече от другите, че сме значими за голям брой хора, познати и непознати. А  това пък повишава донякъде нашата самооценка, чувството ни за значимост.

Чрез увличането и прекаленото фиксиране какво се случва в профила ни, колко лайкове и какви положителни коментари имаме, неусетно животът ни преминава изцяло във виртуалното пространство. И забравяме, че той не е само там. Единствените реални контакти, които имаме, понякога са на работното място.

Човек губи представа за време, място и пространство, губи способността за реална комуникация. И създава измислени образи за себе си, които понякога се разминават доста с истината. Не можем да обвиняваме тези, които избягват живия контакт. Всеки може да прави това, което иска, да се представя за този, когото поиска и да живее така, както намира за добре, защото това позволява интернет.

Лошото е, че, когато нещата се случат извън социалната мрежа, разочарованието в повечето случаи е налице. Това, което споделям, е най-често срещано в сайтовете за запознанства. Повечето са склонни да завишават реалните си качества и способности. Когато трябва да се опишат, много малко от тях успяват да го направят така, както е в действителност.

Желанието им е да си атрибутират качества, които не притежават, но желаят да притежават, за да бъдат харесани и предпочитани. И имат големи претенции към желания партньор. В крайна сметка не можем да съдим и обвиняваме кой, как и защо се е описал по този начин и в някои доста несполучливи опита да създадем измислен, уникален образ за себе си.

Истинско предизвикателство е да се научим да разпознаваме човека още по описанието, което дава за себе си. Много от хората покрай извънредното положение отключиха интернет зависимост. Това беше най-добрият начин да бъдем социално изолирани. Но пък доведе до отчуждение, депресивни състояния и суицидни намерения. Способността на хората да се адаптират към всяка една промяна и ситуация е различна при всеки един от нас.

Естествено, има и още доста съществени фактори, които оказват влияние за справянето в такива критични и нестандартни условия като ситуацията с COVID-19. Затова едни хора успяха, а други – не.

Търсенето на професионална помощ в такива случаи е задължителна. Няма нищо срамно и неестествено да се обърнеш към психолог, когато усетиш, че не се чувстваш комфортно и спокойно. В днешно време се предлагат и онлайн консултации, което отново предоставя още една възможност за помощ, съвет или подкрепа.

Мария:

Фани, има ли правила в човешките взаимоотношения? Има ли рецепта за това как трябва да общуваме, как да се държим, какво да говорим, за да се харесаме на останалите?

Фани: 

Така, както има правила навсякъде – в учрежденията, на улицата, в училище, на работа и навсякъде другаде, така и има правила в човешките взаимоотношения. В живота всеки от нас е длъжен да спазва етичните правила.

Всяка нация си има свои еталони на взаимоотношения. В детството нашите родители поставят основите на нормите и границите, на категориите за добро и лошо, правилно и неправилно, за това как да се държим, какво и къде да говорим.

Всяка роля има правила, изискващи съответното общуване. В работата с колегите се изисква да бъдем по-дипломатични, съобразителни, точни, без много лични споделяния и коментари за нас или живота ни. Вкъщи със семейството ни можем и трябва да изразяваме чувствата си, да разказваме всичко, което ни е впечатлило през деня, да поискаме съвет от близките си, като трябва да бъдем толерантни за същото и към тях.

По същия начин е и с приятелите. Там общуването е на ниво изразяване на емоция и чувство на удовлетвореност, че има на кого да разчиташ, на кого да се довериш или да поискаш съвет, както и приятелят ти на теб, да се забавляваме и споделяме прекрасни спомени и моменти. Но като цяло не можем да използваме жаргони и шеги в работата, докато в ежедневното общуване, извън нея, бихме могли да си го позволим.

С непознати хора не е прието да разговаряме на „Ти“, ако не ги познаваме, а използваме учтивата форма „Вие“. С израстването на личността ролите се увеличават, а оттам и поведенческият репертоар за всяка една ситуация и място. Когато обществото те приема и оценява, тогава успяваш да реализираш пълния си потенциал във всеки един аспект. А общуването се превръща в удоволствие и желание за самоусъвършенстване.

Човекът се чувства спокоен по отношение на това, че хората около него го харесват, но това невинаги е така. Не сме длъжни да живеем по очакванията и предпочитанията на хората около нас. Дали ще ни харесат и приемат всички не трябва да бъде цел, а начин да отдиференцираме значимите и важни за нас личности и да елиминираме тези, с които нямаме социално-психическа съвместимост и желание за контакт.

По-важното е както ние да си се харесваме, да си се уважаваме и оценяваме, така и значимите за нас хора. Себеприемането се изразява в самоувереността на това, което сме, това, което сме постигнали до момента и дали се гордеем с него, или искаме да бъдем други. Да упражняваме професията, която ни доставя удоволствие, да живеем с партньора, когото обичаме, да избираме всичко, което на нас ни харесва или интересува.

Не е необходимо на всяка цена да бъдем одобрявани от всички около нас. А и това е и невъзможно. Дали някой ще те хареса или не, си е негово лично право и въпрос на лични претенции и предпочитания. Прекаленото старание да се харесаме на всяка цена на всички около нас говори за ниска самооценка, страх от неприемане, самота и чувство за непълноценност.

Сякаш самочувствието ни се определя само и единствено от оценката на другите за нас. Тук прозира недостатъчната родителска любов в детството и останалата незадоволена нужда от абсолютно и безусловно приемане на детето с всичките му недостатъци.

Егоистичните деца в по-късна възраст се превръщат в хора, търсещи непрестанно одобрение, страдат от „непорастване“. Те все още смятат, че светът им дължи любовта си, както родител на дете, но те самите не дължат в замяна никакви чувства.

Мария:

Говорейки за комуникация, защо според Вас има толкова разводи, защо зачестяват? Дали причината за това е недобрата комуникация между партньорите?

Фани: 

През последните 20 години бракът като социален статус и отношение към него не е това, което беше в миналото. Сега, хората без много да се замислят, разтрогват брачните договори. Чувството за отговорност към партньора, децата и въобще към семейството, някак си премина на по-заден план, като приоритет се оказа желанието за удовлетворяване на потребността от лично щастие, любов, забавления, независимост.

Една от причините за повечето от разводите са недоразуменията и ненавременното разрешаване на проблемите между партньорите. В България не сме научени от малки да изразяваме чувствата си, да споделяме с родителите, а на по-късен етап – и с партньора. Очакването, че ще бъдем разбрани, се разминава с това на отсрещната страна. Всички знаят, че мъжете и жените мислят и изразяват по различен начин.

Ескалацията на недоразуменията води до отчуждение, дистанциране и взимане на решения за раздяла. В практиката ми много често наблюдавам семейства, които все още имат чувства един към друг, но са загубили способността да комуникират и решават проблемите си.

Не умеят да разговарят с подходящия тон, не проявяват уважение към мнението, решението и желанието на другия, считат, че техните потребности и предпочитания трябва да бъдат потребности и предпочитания на човека до тях.

Когато осъзнаем, че не можем да бъдем абсолютно еднакви във всичко, което правим, мислим и действаме, когато опознаем партньора и с разбиране приемем неговите нужди и желания, несъвършенства и слабости нещата могат да се променят и бракът да бъде съхранен със съвсем малко усилие и старание от двете страни.

Защото най-лесно е да си кажем „сбогом“. По-трудното е да проявим търпение и да положим усилия, да се постараем в процеса на промяната, да видим собствените си недостатъци и грешки, да си ги признаем и коригираме, за да бъдем доволни и удовлетворени заедно. Но най-важното е, че всичко това трябва да се желае и от двамата партньори.

Мария:

Наблюдава се едно отчуждение между родители и тийнейджъри. Тийнейджърите не зачитат родителите си като авторитети, а самите родители не знаят как да общуват с децата си. На какво се дължи това и как един такъв модел на поведение може да се избегне в семейството?

Фани: 

Може да се каже, че съществува отчуждение между родители и деца в по-голяма част от семействата, когато децата навлязат в пубертета. През периода на юношеството отношенията с децата претърпяват дълбока промяна, а понякога и временен срив.

Детето чувства нарастващи стремежи да се освободи от детинската, зависима форма на привързаност към родителите, за да премине към друга, с по-голяма независимост и равноправие. Това се оказва доста сериозен проблем в днешно време, в което динамичните и политическите промени създават „пропаст между поколенията“, между идеите и интересите на родителите и децата.

Пубертетът е най-трудната възраст. Родителите трябва да са информирани и да са наясно с всички психо-физиологични промени и да очакват с разбиране, търпение и интерес порастването на тяхното малко момиченце или момченце. Самоуважението е ниско, а самоосъзнаването на 12-13 годишна възраст е по-чувствително, отколкото преди или след този период.

Повечето тийнейджъри се проявяват като „бунтари“, само и само да докажат, че са самостоятелни индивиди със собствени права. При някои е налице по-сериозно отхвърляне и незачитане на родителите, макар и временно. Това различно поведение и промяна при някои юноши често приема формата на отхвърляне на родителските забрани за пушене, пиене, секс, закъсняване вечер, възприемане на различни предпочитания в облеклото, прическата, музиката и т.н.

Това демонстративно поведение често се среща при децата, които са социално мобилни или пък са изградили връзки с девиантна група от връстници. 

Така постепенно възникват сериозни проблеми между родители и деца, които основно са свързани с ценностите или общуването, но и сериозните конфликти стават понякога ежедневие.

В този период е необходимо родителите да изградят стабилни и коректни взаимоотношения с децата си, защото, докато живеят при тях, те носят отговорност за живота им, поведението им и проявите им. Ние ги учим на самостоятелност, честност, коректност и решителност. Всички знаят, че най-добрият начин е чрез личния пример, който им даваме и демонстрираме като родители.

Задължени сме да се грижим за тях, осигурявайки им дом, храна, спокойствие, добро възпитание, сигурност и много обич. Авторитет на родител се изгражда и постига с много желание, постоянство и отговорност.

Недопустимо е майката и бащата да се карат и обиждат всекидневно, да употребяват нецензурни и груби изрази помежду си и да искат да бъдат уважавани и авторитетни родители. Авторитет и уважение се постигат с любов, положително мислене, толерантност, отворен ум и уважение към детето.

Възпитавайте децата си в осъзнати, самоконтролиращи се, самоуважаващи се личности. Помагайте им, не като вършите всичко вместо тях, а ги научете да израснат силни, отговорни, самоуверени, независими и самостоятелни.

Интервюто реализира: психолог Мария Коева

Последвайте е-списание „Психика“ във Facebook на: https://www.facebook.com/psihika.spisanie/

Споделете в:
Share on Facebook
Facebook
Share on LinkedIn
Linkedin
Tweet about this on Twitter
Twitter
Email this to someone
email

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Нашите правила за GDPR трябва да бъдат прочетени и приети.
Този формуляр събира вашето име (ник) и имейл, така че да можем да следим коментарите, поставени на сайта - Повече информация.

Следва:
Причини за развод в съвременното семейство Двама души се вричат…
Cresta Posts Box by CP
BulgarianEnglish
Scroll to Top