Работя сред хора и общувам много, но все по-често се прибирам изтощена от злобата и лошотията на хората.
Една разведена позната наскоро коментира женените си приятелки, че не били нито по-хубави от нея, нито по-скопосни, а те видиш ли с мъже, пък тя сама. Казах и, че те сигурно умеят да правят компромиси за разлика от нея и тя ми се разсърди.
Друга се чудеше от къде комшиите имат пари да правят ремонти.
Групичка мъже на съседна маса в кафенето се чудеха как техен приятел, който нито бил богат, нито красив, успял да се събере с красива и добра жена.
Моя близка наскоро като разбра, че сме се обзавели с климатик, ми изсъска, че уж пари нямаме, а скъпа техника купуваме.
Друга пък се чудеше с какво общи приятели са заслужили такова добро дете.
Изобщо още много такива примери мога да дам.
Ходя по улиците и срещам само намръщени физиономии, хора, които във всеки един момент са готови да влязат в конфликт и дори сами го търсят. За тях сякаш няма такава дума ” приятел “.
Миналото лято ходих на почивка на Албена и наблюдавах почиващите. Докато чужденците се наслаждаваха на почивката и ходеха усмихнати, то българите бяха все навъсени и не разговаряха, а лаеха един срещу друг, търсеха кусури на обслужването, жалваха се от цените и навикваха свои и чужди деца за това, че са шумни и са деца.
И се замислям. Какво стана с българина, който умее да се радва за успехите на приятелите си? Къде отиде гостоприемството ни? Къде отиде готовността ни винаги да подадем ръка на нуждаещ се? Къде отиде човещината ни?
Автор: водеща семинари Цветана Вълчанова
Последвайте е-списание “Психика” във Facebook на: https://www.facebook.com/psihika.spisanie/
