снимкаКоледа е и по всички медии се коментира предимно за Коледния дух и как трябва да помагаме на ближните си. Рекламират се благотворителни СМС-и, благотворителни концерти, благотворителни балове… Аз лично не харесвам тези благотворителни мероприятия и организаторите им.

Причината за това е, че ако на едно мероприятие се съберат примерно 100 000 лева, то 80% от тях може би отиват, за да се покрият разходите по организирането му. Така за каузата, за която е същото благотворително мероприятие, не остава почти нищо. Отделно, защо само по празници трябва да се сещаме, че има изоставени деца, бездомници и изнемогващи стари хора?! Ако човек има топлота в сърцето си, ще помага и ще проявява благотворителност целогодишно, а не само по Коледа и други празници.

Нека ви разкажа няколко истории за такава една благотворителност, проявявана импулсивно, тихо и без парадиране.

В спортния комплекс, в който работех до скоро, идват няколко класа деца от спортното училище да тренират хандбал. Приятелката на треньора им също идва често по време на тренировките. Децата я обичат и се обръщат към нея с: „Госпожо“.

Всички деца за тренировките си носят допълнителен чифт маратонки, с които влизат само в залата според изискванията за хигиена. Едно детенце обаче всеки път си мие подметките на маратонките преди да влезе, понеже е от дома за изоставени деца. То си няма втори чифт маратонки.

Наскоро идва същият малчуган, целият сияещ и ми вика от вратата: „Лелче, виж какви хубави маратонки за тренировки имам. Госпожата ми ги купи, да имам и аз като другите. Тя нали е най-прекрасната госпожа на света?“.

След няколко дена дойде и приятелката на треньора. Аз и споделих колко щастлив е бил малчуганът и колко и се възхищавам на благородната постъпка. А тя ми отговори, че не смята постъпката си за благотворителност. Просто решила, че може да си позволи един ден да не пуши и да не излезе на кафе, а вместо това с парите да зарадва едно дете, купувайки му маратонки.

Това ме подсети за моето детство. Училището, в което завърших, беше до същия този дом за изоставени деца и учехме заедно. Докато ние обаче разполагахме с джобни, дадени от мама и тате, децата от дома нямаха тази привилегия. Те ядяха на стола. Още помня жалните им погледи, когато ние си купувахме банички и кифли, а те ядяха макарони, понеже това им е по заявка.

Често, когато имахме повече пари със съучениците ми си купувахме по две закуски и излизайки от стола давахме втората на някое дете от дома. Те грабваха закуската и бягаха, сякаш се страхуваха да не си я поискаме обратно. След това на следващото междучасие ни намираха по двора да ни благодарят.

Когато класната ни научи, че не сме безразлични към съдбата на тези деца, сключи договорка на класа ни с дома. Това ни даде възможност да ги посещаваме, да им четем книжки, да се забавляваме с тях. През уикендите ни позволяваха да си поканим по едно дете на гости, като имахме ангажимент да е с написани домашни и научени уроци за понеделник.

Също така, когато преди години градът ни се наводни поради проливните дъждове, синът ми и приятелите му цяла седмица помагаха на пострадалите семейства без каквато и да била намеса на благотворителни организации и без да търсят признание.

Всички тези истории ме карат да се замисля, защо когато сме млади помагаме безрезервно и по всяко време, а когато съзреем и… И търсим организации, в които да дадем по някой лев, но само по празници и то ако сумата ни я приспаднат от данъците на фирмата или ако ще си направим реклама?! И защо Коледния дух не може да е с нас целогодишно?!

Автор: водеща семинари Цветана Вълчанова

Споделете в:
Share on Facebook
Facebook
Share on LinkedIn
Linkedin
Tweet about this on Twitter
Twitter
Email this to someone
email

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Нашите правила за GDPR трябва да бъдат прочетени и приети.
Този формуляр събира вашето име (ник) и имейл, така че да можем да следим коментарите, поставени на сайта - Повече информация.